Глад част 2 от Елиса Хес

Скубех тревата в настървен порив, като обезумяла, за да се докопам до пръстта отдолу. Не ме интересуваше фактът, че вчера си бях направила маникюр в коафьорския салон и ако Нели ме видеше какво правех, щеше да получи удар. Ноктите ми сега бяха набити с пръст – черни, твърди дъги в рязък контраст на розова кожа с кралско синьо. Знаех какво трябва да направя.

Когато най-накрая загребах заветната шепа, седнах на колене. Разтреперих се от вълнение. Земята в дланта ми бе рохкава и леко влажна на допир. Доближих я към лицето си; както обикновено, мирисът ѝ навлезе в ноздрите ми – остър, сладък и неустоим – и ми погъделичка мозъка. Не можех да я сбъркам тази миризма. Мирише на червеи, на влага и на тор. Бях абсолютно наясно какво правя. Но отново не можех да се спра.

Тикнах длан в устата си, прилепих я към устните си. Пръстта изпълни влажната кухина на устата ми, полепна по езика ми и малките влажни бучици се стопиха на  кал от слюнката, разляха се по вкусовите ми луковици. Заля ме хлад, все едно бях близала острието на нож, изваден от хладилник. Около мен притъмня. Стомахът ми се сви от угроза.

От мрака изплува бледо лице. Познавах го много добре. Дебора, Деборана, Дебинка, Дебище, Деби, Дебс, Деб. Дебора с хилядите прякори. Моето всичко, моето по-малко кестеняво щуро всичко, с тъмнокафява бенка на бузата и големи, влажни очи. Сестра ми. Лежеше на брега на водоем, най-вероятно река, простряна по гръб, с очи, втренчени нагоре в нищото. И наоколо бе толкова тихо, че можех да чуя собственото си дишане. Намразих гледката на мига.

В момента, в който я видях, знаех, че е мъртва. Носеше същите дрехи, както когато ме извикаха за разпознаване, след като я намериха след безрезултатното петдневно търсене – същият провиснал, широк с два номера зелен пуловер, електриковорозов клин от ликра и бели гети, със сиви маратонки. Дългата ѝ права коса, която Дебора носеше разпусната, винаги с две малки опашчици от двете страни на темето, сега бе прилежно и целомъдрено подредена на рамото, какво светотатство! Немигащи, втренчените ѝ очи бяха застинали, вторачени вовеки в нищото, като че ли в няма молитва. Искрата живот, която отразяваше плувнали в очите ѝ облаци, бе изгаснала. Милата ми сестра лежеше студена, невиждаща, неподвижна, със събрани на гърдите ръце върху разкаляната земя. В същата поза, както и тогава, когато я разпознах. Обзе ме безсилие, тягостно безсилие при тази гледка. Което бавно отстъпи място на ярост. Бълбукаща, отровна, пареща ярост.

„Лора, това не е истина. Сънуваш, глупачке!“, ми каза вътрешният ми глас. Но тръпчивият, землен вкус на разкаляната пръст върху езика ми си беше реален, отрезвяващ и непоколебимо истински едновременно.  

Защо я виждах? Опитваше ли се да ми каже нещо? Какво трябваше да разбера? Огледах се. Около нас се стелеше мъгла, по брега на реката не се забелязваше никой друг; там бяхме единствено ние двете. Върнах поглед отново към простряното на тревата тяло на сестра ми. И в този момент се случи немислимото.

Дебора извърна глава към мен, неподвижните ѝ очи ме фиксираха и ме заковаха на място. Сестра ми разтвори уста и от синкавите ѝ, мъртвешки устни към мен рукна кал на талази; тъмна, гладка кал, която започна да се излива по лицето ѝ, по косата ѝ, на тревата, и образува рядка маса под бузата ѝ. Отскочих назад, извиках от уплаха, като не можех да откъсна поглед от угрозата пред себе си. Но тази рядка кал си имаше собствен живот; стотици тънки тела гъмжаха и се извиваха в калната локва. Знаех какво виждам. Трупът ѝ бе повърнал червеи.

 „Сигурно мравките отдавна са я оглозгали“, се загнезди в ума ми и отстъпих още няколко крачки назад. „Какво се опитваш да ми кажеш, Дебс?“, прошепнах в мислите си, като насила си наложих да не повърна от гледката. Усещането за лепкавата кал в собствената ми уста не ми помагаше особено да сдържам собствените си пориви.

Без да ме изпуска от втренчения си, немигащ поглед, сестра ми повдигна ръка, потопи пръст в калната локва под бузата си и го вдигна към лицето. Мръсният пръст се плъзна по бледата кожа, задвижи се, след което Дебора отново отпусна ръка на гърдите си.

Приближих се със свито сърце, като не можех да спра да гледам гърчещите се в калта ивици. Калта бе спряла да блика от устата ѝ и сега последните гадини изпълзяваха от отворените устни и падаха долу. Преместих поглед към бузата ѝ, към мръсната ивица, която пръстът бе оставил по кожата.

Дебора беше написала една определена буква.

С.

***

Усещането за вакуума, който ме засмука изведнъж, ми изкара въздуха. Освестих се на колене, кашляща, давеща се в разкаляната пръст, която бях натъпкала в устата си. Все едно в моята собствена уста бяха ровили червеи. Главата отново ме цепеше зверски.

Наоколо не би трябвало да се мярка жив човек. Тази част, където ходех да тичам и където ме беше застигнала лудостта на Джендема, при парка „Младежки хълм“, бе по-уединена. Ако ме видеха как лапам пръст, милиционерите със сигурност щеяха да ме откарат в усмирителна риза право в психо-неврологичния диспансер на „Руски“ №86.  Но не бях познала. Този път не бях сама.

Над мен се бе навел мъж. Може би около тридесет и пет годишен, с мустаци, руса коса и облечен в зелен спортен екип. Чупливата му коса, по-къса на слепоочията, се спускаше по врата на едри чупки. Гледаше ме със смесица от отвращение и любопитство.

– Добре ли сте? – попита припряно и угрижено, като се опитваше да не ме докосва.

От всички други места за тичане в града, точно това ли трябваше да избере този! Кой знае как изглеждах. С изкаляно от пръстта лице, рошава, като някаква лунатичка.

От устата ми течеше кална слюнка. Обърсах я, заедно със сопола, който носът ми услужливо бе пуснал в действие. Треперех като лист. От студ, от ужас. Обърсах разтеклите се сълзи с все още чистото опако на ръката си и се огледах, като дишах тежко и се опитвах да се съвзема от пристъпа на кашлица. Сведох поглед към ръцете си – мръсни пръсти с изпочупени нокти, набити с кал и зелени стръкчета трева от дупката, която бях изровила собственоръчно.

Исках да му отговоря с „да“. Исках да стана и да избягам по най-бързия начин, далеч от това място, от любопитните му погледи и неудобните въпроси, които със сигурност щяха да последват. Но вместо това усетих ужасна тежест в стомаха си и, без да мога да се удържа, си поех плитко въздух и повърнах. Изпразних съдържимото на стомаха си, примесено с погълнатата кал, право върху сините му кецове с бели връзки и изведнъж ми олекна.

– Триста дяволи! – отскочи назад с ругатня той и тръгна да търси кърпичка в собствената си раница. – На седмица са, вносни!

– Съжалявам много… – изхълцах. Избърсах уста с ръкав и се изправих на треперещи нозе. От рязката маневра, обаче, светът се залюля пред очите ми и залитнах.

Сигурно щях да падна, ако не ме беше хванал. Можех да кажа, че ме изгледа твърдо отгоре до долу. Като се увери, че можех да се държа на краката си, без да се строполя отново на земята, мъжът ме пусна назад и започна да чисти обувките си.

– Зависима ли сте, госпожице?

Засмях се истерично. – Не, другарю! Много по-лошо от това.

– Нима може да има нещо по-лошо от наркозависим в парка посред бял ден? – Укорът в гласа му бе повече от категоричен.

– Ти какво, да не си нравствена полиция? – вирнах брадичка аз и заех позиция нащрек.

Сега бе мой ред да го огледам добре. Не особено висок, но приятен на вид, с остри черти, сини очи, изсечена брадичка с трапчинка, гъста коса… Ако беше полицай, бях го загазила добре. Как щях да му обясня поривите си да ям пръст и подозрениятя си за убийството на сестра ми? Подписвах си приемния лист за психиатрията.

– Не съм, госпожице. Адвокат съм. – започна той.

Едва се удържах да не издишам на глас от облекчение. Спортната ми раница се търкаляше до мен. Докато мъжът ми отговаряше, се наведох и я вдигнах към гърдите си. Отвътре измъкнах любимото ми спортно бебешкосиньо горнище с бели раета, с което обичах да тичам сутрин. Без да се мая, зарових пръсти в памучната тъкан и обърсах калните си пръсти в него. Нямах друго подръка. Дано добрата стара Перла-04 на баба ми успееше да се справи с поразията, която току-що направих.

От страничния джоб на раницата рязко измъкнах пакет цигари  „БТ“ и плоско кибритче, като почти скъсах хартиеното капаче с треперещите си трескави пръсти в опит да извадя цигара възможно най-бързо. Запалих и дръпнах стръвно.

Острият, лютив дим изгори гърлото ми и едва се удържах да не се закашлям пак. Като студентка, нямах пари за по-качествени цигари. Трябваше да бъда доволна и на това, което имах. „Марлборо“-то струваше два пъти повече от тези, които пушех, а имаше и по-зле от тях, „Слънце“ например. Дръпката ми замая главата и за момент се почувствах безтегловна, главата ми олекна. Ох, как имах нужда от това! Ако можех да забравя всичките си мисли, всичките си видения, всички луди пориви като този… Опънах си пак с настървение, всмуках бузи от усилието.

– Прокурор, всъщност. Вихрен Станоев. Драго ми е. – и протегна ръка да стисне моята, но явно се осъзна, че не бе много хигиенично, затова размисли и бързо я отдръпна.

Усетих как кръвта ми изстива във вените. Познавах името. Бях го виждала на етикетите по делото на сестра ми. Леко отстъпих назад.

– Трябва да тръгвам, другарю. Приятен ден.

Опитах се да мина покрай него, но той ме хвана за лакътя и ме спря.

– Чакайте. Явно имате проблем. Мога да помогна.

– Не можете. – заинатих се, устремена да си тръгна.

– Опитайте все пак. – настоя той.

Погледнах го. Звучеше искрен. Или поне изглеждаше искрен. А аз, колкото и да не ми се искаше да призная, имах нужда от помощ. Дебора беше мъртва и аз не вярвах на нито една дума от доклада на милицията. Официалната теза бе, че сама бе отнела живота си. Удавила се. Аз не повярвах на нито едно заключение. Дебора нямаше причина да посяга на живота си. Беше изключителна ученичка по химия, брилянтен ум. Имаше си приятел, беше щастлива, готвеше се за приемни изпити в моя факултет. Знаех, че ще влезе от раз. Но за смъртта ѝ нямаше посочен виновен, освен нея самата. Лепнаха такова грозно и срамно петно на моята малка щурачка, че сама бе отнела живота си. Не исках да го повярвам. Не можех да го повярвам. Отказвах да го повярвам. Но не можех да говоря нито с майка ми, нито с баба ми на тази тема.

– Може и да размисля – казах. – Но няма да говорим тук. Заведете ме на кафе. Не харесвам „Камела“, прекалено много хора има там.

И той ме заведе в едно квартално. “Лира” се казваше, с малки, замътени прозорци и вътре вонеше на цигари, но беше тихо и нямаше почти никакви хора. Седнахме в ъгъла до прозореца. Сервитьорката дойде и ни наля възможно най-гадното кафе, което някой може да ни направи в Пловдив, и ни остави да си говорим. Аз смръщих вежди, щом го вкусих и без да ща, пуснах една цветиста навън.

– Е, госпожице, слушам Ви. – каза Вихрен, като ме гледаше как късам и изсипвам пакетче след пакетче захар в емайлираната си чаша, за да опитам да подобря отвратителния вкус. – Щом не сте наркоманка, какво правехте там, в парка, в такъв окаян вид?

– Всичко, което не се оправя със захар, се оправя с много захар. – усмихнах се аз. – Ще Ви кажа, – започнах. – но първо ми обещайте, че няма да ме вкарате в лудницата.

– Защо бих…

– Обещайте ми! – настоях.

Вихрен кимна. – Обещавам. Освен ако не сте опасна за себе си или околните.

Бях сигурна, че го направи повече от желание да ме накара да продължа, отколкото от собствено убеждение. Но вече бе задвижил колелото. А аз изведнъж разбрах колко много имах нужда от това да пусна на воля мислите в главата си. Нещата, които нямаше с кого да споделя, напираха да изригнат от мен. Лавата на собствените ми мисли започна да си проправя път към устата.

– Понякога изпитвам желание да ям пръст – изтърсих направо и видях с удоволствие как очите му се разширяват от изненада. Със сигурност знаех, че ще го шокирам. – След което виждам разни неща. Неща, свързани с един определен човек.

Направих кратка пауза. Очаквах да стане и да си тръгне. Или поне да се засмее. Но той присви очи, без да каже нещо. Без да реагира някак. Все едно му бях казала, че имам домашен любимец.

– Знам как звучи. Но е самата истина. – вдигнах рамене.

Вихрен бавно бръкна в джоба на анцуга си и извади кутия „Марлборо“. Взе една, след което се сети и предложи и на мен. Очите ми светнаха. С готовност измъкнах дебела бяла пуричка с жълтеникав филтър и изчаках да ми поднесе огънче.

Клечката кибрит изсъска, а после изгасна в пръстите му и аз с наслада дръпнах от високия клас цигари. Ароматен дим се понесе около мен и притворих очи от удоволствие.

Адвокатът отпи от кафето и се намръщи.

– Гадно е.

– Казах Ви.

И мъжът ме погледна изпод вежди и отново подхвана темата. Внимателно обаче, все едно опипваше почвата да разбере с колко точно луд човек си имаше работа.

– Разкажете ми за този Ваш кулинарен порив…да ядете пръст. Откога го имате?

– От месец. Сестра ми е Дебора Караджова. – казах аз и замълчах. Очаквах думите ми да възпроизведат определен ефект върху него и той не закъсня. Той ме загледа замислено, мислите му заработиха и можех да кажа в кой точно момент адвокатът се сети.

– Сестра ви…? Студентката, която се удави в Марица преди три месеца?

Кимнах леко раздразнена от констатацията.

– Не мисля, че се самоубила. Мисля, че е била убита.

– Сещам се. – присви очи Вихрен. – Но случаят действително е разрешен. Всички доказателства сочат, че сестра Ви се е удавила.

– Мисля, че има причина всичко това да ми се случва. – възразих аз. Какво щях да изгубя, ако му кажех истината – такава, каквато мислех, че е? – Мисля, че Дебора ме кара да ям пръст, за да ми подскаже нещо.

И му разказах му всичко, което виждах в моите моменти на лудост. Всичко. Разказах му за Дебора, за странните знаци, които ми оставяше в тези видения. За мъжката ръка с часовника „Сейко“. За буквата „С“, която Дебора бе изписала на бузата си. Той слушаше, без да ме прекъсва, като от време на време издухваше дима към тавана. Накрая, след като свърших, присви очи и обобщи.

– Значи Вие смятате, че Вашата сестра ви подтиква да…ядете пръст, защото така Ви показва неща, свързани със смъртта ѝ.

– С убийството ѝ. – поправих го.

Той подмина забележката. По мълчанието му можех да заключа, че се бореше с информацията. Но мислите ми продължаваха да изригват от дълбините на мозъка ми. Това, което Дебора ми беше посочила този път, имаше смисъл. Трябваше да носи смисъл. Образът на разкаляната буква по бледата, мъртвешка буза се бе врязала в паметта ми и ме върна назад в спомените, от които упорито се опитвах да избягам. Изкашлях се.

– И…да приемем, че има зрънце истина в цялата тази история, която ми разказвате… Как бихте доказала нещо? Имате ли някакви насоки, че нещата може да не са се случили така, както по доклад?

– Дебора беше много умна. – изрекох тихо. – По-добра бе от мен. Готвеше се за прием в моя факултет, аз уча в Химическия. Мисля, че е работила над нещо, което е довело до това да загуби живота си.

– Защо смятате така?

– Защото намерих записките ѝ. – признах чистосърдечно. Нямаше какво да крия. – Мисля, че се опитвала да синтезира прахообразно вещество за обществено поразяване.

– Откъде знаете това?

– Все пак съм химик, усмихнах се кисело. – Разпознавам формулите на психотропни субстанции.

– Но кому е нужно всичко това? – зачуди се Вихрен, вече съвсем заинтригуван.

– И аз това се питам. – погледът ми издържа неговия. – Може би неслучайно Дебс ми разкрива всички тези неща, като ме кара да ям пръст. Всичко е свързано с нея! Когато се натъкнахте на мен тази сутрин горе, на Младежкия, тя  ми написа една буква. С.

– Една буква не прави много. – Вихрен присви очи.

– Знам, може да значи всичко. Може да е буква на кодово име, може да е буква от името на убиеца ѝ, може да е какво ли не! – разтърках чело. – Може да са ѝ поръчали да измисли някакво ново вещество и да са я убили!

– Госпожице, Вие наистина имате солидно въображение! – засмя се нервно Вихрен. – Кой би имал интерес към всичко това?

Аз обаче пропуснах забележката му покрай ушите си.

– Знам, че милицията работи бързо и се опита да си свърши работата, но никой не може да даде отговор на въпросите, които останаха след смъртта на Дебора. И не съм сигурна, че в този случай дори са успели да стигнат до някаква дълбочина.

– Какво намеквате? – изгледа ме той изпод вежди и нервно запали нова цигара. – Че може би прикриват нещо? Или, че са замесени?

– Това го казахте Вие, не аз, другарю Станоев. – усмихнах се под мустак и отпих от сладникавото си кафе с вкус на подметка.

– Е, добре. След като поставихте така нещата… Ще Ви призная нещо. – той се намести на стола, все едно досега бе седял върху бодли. – Аз бях дежурния прокурор, когато намериха сестра Ви. Но Вие сигурно знаете това. Видях тялото много преди да пристигнат роднини за разпознаване. И, да бъда искрен, имаше няколко видими следи от насилие. Но началството каза да го запиша като “нещастен случай”, по-точно, като „самоубийство“. Такива случаи плашат обществеността. Знаете, че криминалните прояви в града са почти нулеви. Заплашиха ме, че ще ме уволнят, ако не се подчиня. Заплашиха ме, че ще ме пратят в „Белене“ и ще се погрижат да умра там. Аз съм едва на тридесет и четири години. Ерген. Живее ми се.

Седях няколко дълги минути така, вторачена в лицето му, без да мога да мръдна или да кажа нещо. Информацията бавно се настани в мозъка ми и ме парализира. Пепелта на изгарящия фас стигна до свитите пръсти на облегнатата ми на лакът и вдигната нагоре във въздуха ръка. Въгленчето запари опасно близо до кожата ми, но аз не му обърнах внимание.

– И вие се подчинихте. – стиснах презрително устни в тънка линия.

– Да – призна с неохота той. – За мое огромно съжаление. Имах ли друг избор?

Замълчахме. Обърнах поглед навън през замътения прозорец, към неясните очертания на света навън. Каква нелепа съдба бе това, да ме срещне именно с виновника за това делото на сестра ми да не се разплете?! Но може би това също бе някакво провидение? Дали пък самата Дебора не бе тласнала обстоятелствата в моя полза?

– Дължите ми истината, другарю Станоев… – рекох аз и загасих в пепелника полуизгорелия фас, който вече бе започнал да мирише отвратително. – Както и на Дебора. – и върнах поглед върху тези сини очи, които сега ме гледаха с известно разкаяние и тъга.

– Зная, – кратко рече той. – но ръцете ми са вързани.

– Смъртта ѝ не трябва да е напразна. Трябва да има начин да стигнем до истината. А Вас Ви е страх. Ще намерите начин. – настоях.

– Какво искате от мен, госпожице! – избухна той изведнъж и се приведе към мен над масата. – Вие искате да разбутам кошер на оси! Искате да рискувам живота си! Искате да вярвам в контакт с мъртви! Това е абсурдно!

–  Още по-абсурдно е да прикривате истината, за да спасите собствения си задник! – намръщих се аз и плеснах с длан по пластмасовата повърхност на евтината маса. Вихрен вдигна изненадано вежди в отговор на емоционалния изблик, но ме остави да продължа. – Това, което намерих в тефтера на Дебора, е много по-голямо от мен и Вас! Ами ако засяга цял град? Ако Ви стиска, работете с мен! Ще стигнем до дъното на нещата! Мога да Ви бъда полезна!

– Вие обаче наистина си вярвате. – присви очи Вихрен. – Смела сте. Знайте, ще погубите и двама ни – и мен, и себе си! Нима майка Ви би преживяла загубата на още една дъщеря?

Улових се за малката искрица надежда, която пламна в думите му. – Значи все пак бихте приел? Бихте обмислил предложението ми?

Погледът, с който ме удостои, бе твърд, но съдбоносен.

– Не мислете, че не ме е грижа. Всичко се случва поради някаква причина. Аз също си имам морален компас. Но знайте, че скочим ли в плаващите пясъци, може и да не се измъкнем оттам.  

Усмихнах се победоносно и се отпуснах назад в облегалката. Заиграх се с мръсотията под пръстите си.

– Ще се измъкнем, другарю Станоев. Ще се измъкнем. Да не се казвам Лора. 

Край

Елиса Хес/Elissa Hess, Author © 2025